„Един месец е твърде малко.“ Тази мисъл пътуваше през ума му като влак и от време на време се спираше за около половин час, с което значително забавяше всякакви други функции на младежа. Например тази сутрин си беше обул два различни чорапа, вчера беше закъснял с излизането от вкъщи, а деня преди това беше забравил ключовете си. Но всичко това нямаше значение сега. Днес всичко щеше да приключи. Спомени го връхлитаха както вълни на разбунтувало се море – сивите скали на безлюден остров. Пред очите му минаваха сцени от интервюто, Алеята на книгата, първия му ден в офиса, първите задачи, които му възложиха, и притеснението му дали ще се справи добре. Кога бяха изтекли тези дни?

„Също като кръв в канала.“ Той прогони натрапчивата мисъл. Не можеше да я допусне. Не тук и не сега. Беше положил твърде много труд, за да спечели доверието им. Беше се шегувал, беше се пръскал по шевовете да предлага идеи или да помогне с нещо, беше говорил с всекиго от тях и ги беше наблюдавал достатъчно, за да разбере слабите им места. Все още не беше сигурен дали му вярваха напълно, дали го смятаха за безобиден, затова все още не беше готов да се разкрие. Оставаше последната стъпка от плана, след това щеше да им даде изненадата, която подготвяше цял месец. Беше сигурен, че ще я харесат. Миналия ден му се беше отдал удобен момент – с един от тях се бяха озовали сами в склада, всичко щеше да изглежда като злополука, но щеше да породи твърде много съмнения.

„Все пак са прекрасен екип.“ Разбира се, беше им длъжник. Бяха му дали повече, отколкото би могъл да иска, беше научил много от тях – неща, които не би могъл да научи никъде, но и си го бяха изпросили. Сами бяха изявили желанието си да ги изненада с нещо, само дето не знаеха, че неговите изненади са малко по-различни.

„Време е.“ Слезе от автобус 204 и се отправи нагоре по бул. „Иван Гешов“, а сърцето му препускаше лудо – може би днес ги виждаше за последен път. Докато вървеше, си мислеше колко добре се беше получило, че не бяха задълбавали в миналото и предишните му работни места. Ако го бяха направили, може би щяха да се породят неудобни въпроси – като защо е бил освободен от онази пицария само след месец, защо никъде не е записана работата му в хотела, как така е напуснал центъра за обслужване на клиенти от днес за утре и какво се беше случило с последната му шефка…

„Един месец е твърде малко.“ Наистина беше така. Имаше още толкова да научи. Ако наистина му се занимаваше с тази сфера, му трябваха повече знания и опит. Но уви, от тях беше взел, каквото можеше и беше време да се сбогува. Той влезе през вратата и те го поздравиха. Позна по погледа им. Капанът беше щракнал…